Вашингтонски вести

ден в нашата история. Нещо повече – нека всеки от нас да предаде на поколенията преклонението ни пред подвига и саможертвата на българските и руските герои! ”

На тържеството имаше много хора от всички възрасти. С голяма радост и много ръкопляскания бяха посрещнати изпълненията на децата. Звънливото гласче на Дона Райчева изпя песен за Богдана войвода, а малката Мая Якова припомни на българите песента “Питат ли ме де е зората.” Песента на Тони Кокошаров пък ни докосна със смелостта и саможертвата на българската девойка Райна Попгеоргиева.

Приятна изненада и възхищение предизвика в присъстващите

изпълнението на студентката Елица Стойнева. Тя вдъхна увереност, че българската песен няма да заглъхне, докато има живи българи. С “Люти чушки” и песните на Цвети, се завихриха и българските хора.

Борд на директорите на Центъра на българската общност

мисията бе отчетен сериозен напредък в работата на църквата с общността при обявяването и организацията на църковните служби. Новият уеб сайт на църквата - http://www.bocdc.org/ - изготвен от Георги Кочев и подобреното художествено оформление на имейлите към общността са сред подобренията на църквата. Най-голям напредък е отбелязан в управлението на делата на църквата. Израз на това са новият и правилник, отчетност и прозрачност при разходването на средствата.

Ръководството отчита, че не е направено достатъчно, за да се преодолеят различията с църковната мисия “Св. Георги“, за да се ускори процеса на обединение. Изразена е и надежда, че усилията за прозрачност в управлението на църковните дела ще бъдат споделени и от ръководството на църковната мисия “Св. Георги.“ Това е една от предпоставките за по-скорошното сливане на двете мисии.

Валери: Аз съм много щастлив, че имам възможността да свиря, така че съм готов да свиря пред всяка публика независмо от това дали тя е от българи или американци.

Варол: За мен е голямо удоволствие да свиря за танцуваща публика, защото усещам как те връщат обратно същата тази енергия, която ние влагаме в музиката си.

Цвети: Естествено, най-приятно е да веселиш публика, която откликва на енергията ти, на душата, която влагаш в песента или мелодията. Едни от най-добрите ни изяви са били именно тук, у дома. Хората се веселят от сърце, когато свирим на коледните празненства или на вече традиционния пикник и това за нас е най- голямото признание и това е най-любимата публика.

Коя е най-голямата сцена на която сте свирили? Кое е най-важното участие за вас до момента?

Лари: Бих посочил една от сцените на големия фестивал в Дейтън, Охайо, който се провежда през уикенда на Четвърти юли.

Валери: Споделям мнението на Лари. Аз имам мечта да свиря на Фолклорния фестивал на Смитсониън във Вашингтон. Може би някой ден...

Варол: На Фестивала „Златне Усте” 2011 г, Ню Йорк. Свирихме в известната Гранд Проспект Хол в Бруклин пред няколко хиляди, повечето от които танцуваха.

Цвети: В Дейтън, Охайо през 2010г. бяхме поканени да свирим на техния фестивал по случай Четвърти юли. До момента мисля, че това е най-значимото ни участие, защото бяхме поканени поради факта, че организаторите бяха чували за нас и ни бяха харесали предварително. Миналата година през август аз, Варол и съпруга ми Бриндън представихме „Люти чушки” в много камерен състав на фестивала в Копривщица. Интересно ми беше да видя как българите в България ще реагират на нашата музика, особено на този фестивал, който събира най- големите любители. Беше страхотно изживяване и за щастие публиката ни хареса. Представете си няколко ката хоро в центъра на Копривщица под ритмите на музиката на американец, турчин и българка.

Как решавате какъв вид музика да свирите? Кой фолклорен регион е най-любим за всеки един от вас?

Лари: Аз оставям тези решения на Валери и Цвети, но моите лични предпочитания са огледало на възрастта ми – имам тенденция към по- стария, по- семпъл стил.

Валери: Опитваме се да представим малка част от огромното богатство на българския фолклор и в същото време се съобразяваме с възможностите на групата. За да звучи нещо добре, то трябва да се хареса на всички музиканти, защото публиката винаги усеща когато свириш с желание. Въпреки, че предпочитам музиката от Тракия и Северна България, изпълнявам с удоволствие и музика от другите области на България. Привърженик съм на по- съвременното представяне на българския фолклор, без да се губи връзка с автентичния източник.

Цвети: Репертоарният избор пада почти винаги на мен и на Валери. Познаваме си хората познаваме си и песните, кое ще се хареса и кое- не. Ако някой иска да свири нещо определено, просто го изработваме и се стараем да го включим в постоянния ни репертоар.

Моят любим регион е Тракия (естествено, аз съм от Пловдив), но Странджа е също много голяма моя слабост. Тракийските песни са трудни за изпълнение, игриви, мелодични, обичани. Песните на Странджа са по-скоро тъжни, диалектът е много сладък, орнаментите са много интересни.

Какво хората не знаят за вас? С какво се занимавате освен в групата?

Лари: През 2001г. се пенсионирах от Агенцията по опазване на околната среда. Основното ми хоби е градинарството, отглеждам много български домати, краставици и чушки.

Валери: Работя в библиотека.

Варол: Освен на гайда, аз свиря и на синтезатор, стремя се да се усъвършенствам в свиренето на балкански кларинет.

Цвети: Сигурна съм, че има много неща които хората не знаят за мен. От Пловдив съм, родена в семейство на професионални фолклористи - майка ми Таня Досева е солистка на Конушенски оркестър и е доста добре позната певица в цяла България; баща ми Любен Досев е кавалджия, в момента заместник ректор на Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Пеенето не ми е професия. Занимавам се с дизайн и поддръжка на уеб страници. Но бих желала, разбира се, да пея колкото може по-често.

От къде черпите вдъхновението си за музиката?

Лари: Наистина обичам много тази музика и танци. Голяма част от вдъхновението ми идва от пътуванията ми до България (започнали през 1966 г.) и връзката ми с Центъраза Източно-европейска култура (EEFC). Това е организация, която насърчава и подпомага балканската музика и танци.

Лен: Бях в университет, когато приятели случайно ни поканиха с жена ми да пробваме тези танци, защото били “забавни”. А специално музиката не е просто забавление, а красота. Да откриеш нещо красиво в живота е прекрасно; да откриеш, че други споделят чувствата ти, е радостно; и накрая да откриеш, че колко повече се учиш и практикуваш, красотата и радостта само нарастват – това е най-страхотното нещо.

Варол: Когато свиря тази музика изпитвам в себе си вълнение и възбуда, които нищо друго не може да замени.

Валери: Музиката за мен е духовна потребност, без която не мога. Смятам себе си за щастлив човек, защото имам възможността да свиря, дори далече от България. В чужбина българската народна музика придобива друго измерение с нейната роля за поддържането на националната идентичност на българите и с популяризирането й пред по- голям кръг хора. Има много български деца, които чуват звука на кавала и гайдата за първи път тук, в САЩ. А ние имаме мисията да ги накараме да се хванат на нашето хоро, да се заслушат в музиката. Преди няколко дни се завърнах от Хюстън и Далас, където свирихме за българската общност. Навсякъде виждах щастливите лица на хората и бих казал, че това е главният източник на вдъхновението ми.

Цвети: Звучи много захаросано, но определено любовта към нашата музика ми дава порива да продължавам. Опитвала съм да се откажа по една или друга причина, но намирам че песента ме гони постоянно – в колата на път за работа, под душа, в съня ми, просто не мога да се откъсна от нея. Обичам много други жанрове музика, но никой друг стил не ме влече така, както нашата народна музика. Израснала съм с нея и чувството е много силно. Невъзможно е да му устоя.

Предстоящи планове? Нещо, което винаги сте искали да направите, но не сте успели поради някаква причина?

Лари: Планирам да свиря за следващото встъпване във власт на Обама. Сигурен съм, че ще може да изиграе едно право хоро.

Валери: Да свирим повече за българска публика.

Цвети: Със съпруга ми Бриндън очакваме второ бебе, така че всякакви планове в момента са в застой. С оркестъра искам непременно да запишем албум, защото мисля че сме „узрели” за това. Дължим го на себе си за дългите години съвместна работа. Дължим го и на публиката за подкрепата и за вдъхновението, с което тя ни дарява всеки път.

Варненския икономически институт, но работа без роднински препоръки нямаше. А и банките се превърнаха в законен скам. Човешките отношения бяха жестоки, особено на близки и роднини. За тях беше непростимо, че сме опитали успешно да се откъснем от посредствеността и сме доказали, че начинът на живот е избор, а не даденост.

Един обикновен ден намерихме подхвърлен плик на земята във входа на жилищната ни кооперация - нашата покана за “зелена карта”. Този път решихме да заминем тайно от приятели и роднини. Рискувахме да бъдем уволнени от работа. Нашите родители също нямаше да ни подкрепят. Емил и аз не знаехме английски, но с речници и компютър се справихме с цялата документация. Децата ни пазеха тайната, мислейки за нашето пътуване като приятна екскурзия.

Продадохме единственото си жилище за четири самолетни билета и пари за стара кола и съобщихме на родитеите си нашето решение. Натоварихме чантите с одеала и възглавници, тигани и чинии, учебници по английски, ноти, цигулка и музика. Не знаехме дали изобщо ще се върнем някога. Път назад нямаше. Пристигнахме във Чикаго без надежда за работа и никакъв английски. Бяхме заучили само въпросите за интервю и минаване на границата. Не знаехме, че Чикаго е град на безработицата. Похарчихме парите си за един стар Форд и тръгнахме по магазините да търсим най-ниско платена работа.

След 45 дена депресивно скитане без работа и квартира натоварихме куфарите и потеглихме към Манасас, едно от малките градчета-предградия на Вашингтон. Наши приятели ни казаха, че районът се развива икономически и наистина - тук намерихме работа в първия магазин на мола. Наехме малък апартамент с басейн, сауна и фитнес, децата тръгнаха на училище, а ние започнахме да учим английски. Американските ми приятели от тези години ме споменават с малкото речниче, от което преписвах думи на гърба на всяка касова бележка по време на нощните смени в магазина. За една година се подготвихме и успешно взехме TOEFL (тест за чужденци на академичен английски).

През тази първа година в Америка сменихме няколко професии. Емил беше продавач на костюми и електричар на кранове, а аз сърфирах от касиерка, администратор и нощен одитор на хотел до заместник учител. Втората година вече бяхме помощник учители по музика. Емил преподаваше струнен оркестър, а аз - пианист на хоров клас. Освен това преподавахме пиано и цигулка към голяма верига магазини за музикални инструменти и музика “Music and Art’s Center”.

Третата година вече бяхме взели необходимите университетски класове, за да бъдем назначени в държавните училища наравно с американските преподаватели. Емил беше поканен за концерт майстор на съмфоничния оркестър на града, а аз често бях канена да акомпанирам на хорови концерти. След работа шофирахме към университета, където до 11 през нощта слушахме и записвахме лекции, за да придобием американски сертификат за преподаване. За нас нямаше събота и неделя - планирахме уроците за нашите ученици и в същото време пишехме домашните за нашите университетски професори. Четяхме най-новите методи на преподаване и съвременно управление на класа-нещо нечувано все още за българското училище.

Децата ни вече имаха стабилна ценностна система и издържаха на стреса. Разбира се реагираха различно на предизвикателствата - от възхищение, през объркване и отрицание, до преоценка и промяна на възгледи и ценности. Мира завърши 10, 11 и 12 клас за година и половина с пълен отличен-прецедент в гимнаизята. Все още учителите си спомнят нейното име. Бе приета навсякъде, където пожела и сега е дипломирана с Магистратура от George Washington University-престижен универитет в Америка. Александър е отличен студент втора година - бъдещ инженер. Нашите деца работят и учат с гордост. Възпитани са в честност и трудолюбие. Не търсят лесни пътища и удобни “истини”. Емил и аз разчитаме на тяхната отговорност и доброта. У дома няма забранени теми. Обсъждаме открито проблемите и споделяме страховете си. Мога да кажа, че нашите деца са най-добрите ни приятели. И четиримата спортуваме активно ски, тенис, колоездене, йога и танци. Всеки ден намираме време за спорт-членове сме на Аква - фитнес център. Инвестраме парите си в образование, култура и пътуване. Съзнателно се стараем да се отдалечим от присъщата на българина жажда за имане и имоти. Децата ни знаят, че няма да имат материално наследство (око да види, ръка да пипне), а само духовно богатство - спомени, разговори, познание, щастие, образование и изкуство.

Ето вече почти 10 години работим за Prince William County Schools-една от най-големите общини в Америка. Бяхме едни от първите преподаватели по музика от европейски произход. Сега много от колегите ни знаят за България. Нашите американски приятели харесват мартеничките и обичат да похапват баница с късмети. Често им цитирам народни мъдрости и поговорки, разказвам за кирилицата и интересни факти от 1300 годишната история на България. Показвам им български носии и демонстрирам българска народна музика.

Голяма ценност у дома са мъжка и женска български национални носии, за децата ни - да се обличат и не забравят откъде произлизат. Наскоро местният вестник помести тяхна снимка, придружена от кратка статия за българските зимни традиции. Емил и аз се стараем да привличамв български музиканти, които биха концертирали тук в Америка. Наши колеги отрадио София гостуваха миналата година с концерт в Манасас. Тази пролет (Април 16) български пиано дует от Париж ще изнесе концерт. Щастливи сме с българския си произход и образование. Гордеем се също да сме американски граждани, удостоени с честта да бъдем преподаватели и музиканти в една многоразвита социална, икономическа и културна област, каквато е Вашингтон. Признаваме си трудностите по пътя на имигрантсвото и осъзнаваме колко израстнахме в професионален и морален аспект. Надрастнахме балканския синдром да бъдем “само” и “най-”. Научихме се на толерантност и разбиране, съвместна работа (team work), колегиална етика, прецизност и отговорност не само за собствената постъпка, но и за тази на човека до нас. Стара българска поговорка все още ни е мото: “залудо работи, залудо не стой”.

Вече 10 години преподаваме и се образоваме. Емил и аз постоянно записваме вечерни класове в близките университети, защото вярваме, че добрият учител е вечен студент. Надяваме се нашите деца да продължат по безкрайния път на познанието. За нас най-печелившата и сигурна ивестиция е тази, в образованието и културата. Светът е прекрасен с многообразието си. Голямо изкуство, обаче, е да прогледнеш за него с непредубедени очи и да му се радваш.

Радиостанция “Гласът на Америка” във Вашингтон посвети неотдавна на вас цяло предаване на английски език, в което разказва как учите американците да пеят български фолклорни песни, като ви нарече “българският славей”. Как се завоюва такова голямо признание?

- Наистина ме наричат “българският славей” - от сърце, всички американци ми казват така. Тук гостуват много български колективи, публиката се възхищава на всички, обича ги. Когато идват наши фолклорни изпълнители, една солистка например пее в стила на шопския край, друга - на тракийския, трета - на македонския. Аз пея с различни

орнаменти, с различни провиквания и моите студенти често ми казват: “А ти правиш всичко!”. Те също много ме обичат и това ми помага. Имам училище в Бостън, където водя професионална фолклорна група, с която имам индивидуални часове. Преподавателската ми кариера започна от там - преподавах източноевропейска музика в Бостънската консерватория. Работила съм много, за да развия гласа си със спецификата на всички региони в България. Правя най-различни орнаменти, работя и върху вокалната техника, защото преподавам доста, освен концертите. Освен че съм завършила музикален фолклор в Пловдив, завършила съм и музикална педагогика. Затова и винаги съм преподавала, опита ми на сцената се е предавал изцяло на моите студенти.

- Трудно ли се разделихте с ансамбъл “Пирин”?

- Естествено, че раздялата бе трудна. Това бе първата ми изява, първият ми учител бе Кирил Стефанов. Винаги съм го обичала, уважавала съм го - той ми е дал много. Той ме сформира като изпълнител. След това трябваше и сама да усъвършенствам себе си, работех върху дишане, върху постановка. Целият ми живот е огромен труд. Труд, който за мен е песен. За мен това е песента на моя живот и винаги така съм казвала - песента е моя живот.

- А откъде черпите вдъхновение в една такава огромна страна, с големи разстояния и безкрайни хоризонти като Америка?

- Когато дойдох тук през 1991 год. имаше някои американци, които бяха слушали българска музика. Имаше на места малки групички, сформирали се да танцуват предимно български народни танци. Това е станало след посещението на първия български ансамбъл на Филип Кутев през 1967 година в Съединените щати. Тогава за първи път са чули тази музика и им е харесала. Започнали са да купуват касети и да записват всичко от тях, но естествено не са знаели нито произношение, нито вокалност. Нямали са представа какво е. И когато дойдох в Америка, появих се като един апостол при тях. Вдъхновявах ги страшно много с ентусиазма си, с енергията си, с всичко онова, което им давам. По този начин създадох тук една малка България, побългарих хиляди американци. Сега вече идват много българи, музиканти, сформират се и други оркестри, групи, но се радвам, че аз бях първата.

И да отговоря сега директно на въпроса ви - тази малка България, която създадох тук, в Америка, от моите музиканти, от моите певци, изпълнители и студенти ми дава сили и вдъхновение. Тази радост, която чета в очите им, тяхното преклонение към всичко онова, което им давам, са основание да кажа, че съм един голям посланик на България, на българската култура. Някои казват: “Е, продадоха българската музика”. Това не е продаване, а разпространение на българската култура. По този начин държа българската музика жива. В доста отношения чалгата в България унищожи редица традиции, много звучност, красота, орнаментика. А тук ние държим фолклорната музика чиста. И се радвам, че съумях да направя това.

- Как поддържате връзка с истинската България, отвъд океана?

- С България поддържам много тесни контакти, дъщеря ми живее там. Правя често и турнета на моите колективи в родината. Преди няколко години например гостувахме 47 души, направихме концертно турне в България. По- рано пак съм водила у нас групи. Самата аз често си ходя. През 2006 година за първи път издадох в България и два компакт-диска. Единият се казва “Македонско девойче” - в него са включени нови записи, в нов стил. Другият компакт диск съдържа някои от първите ми изпълнения и се нарича “Катерино моме” като едноименната песен, на която съм композитор и автор на текста. Това е една от най-популярните ми песни сега и се радвам, че държи духа и в България. Те са щедьоври от първите ми записи. Зарадвах се, когато открих повече от 250 мои записи в България, от които подбрах 15 за единия компакт диск. Не мога да кажа, че само те са ми най-любимите, но от тях основната е “Катерино моме”.

- Какво друго се случва в живота ви, което можете да споделите?

- Имам няколко основни състава, с които работя. През 1992 година създадох в Бостън първата мъжка професионална фолклорна група, която сега е най-добрата в Америка. След това създадох професионална женска група от 25 жени, която има и оркестър. В него има много инструменти - флейти, акордеон, тамбури, тъпани. Във Вашингтон работя с женската фолклорна група “Славея” и другата професионална група, която се казва “Орфея”. В “Славея”, например, в началото имаше само 5 момичета и те не знаеха какво да пеят. Не напразно те ми казват, че не сме започнали от нула, а от минус. След това се разраснаха от 5 на 15 и ето сега чувате в какво състояние са.

- Интересното е, че гласовете, извивките, произношението са си нашенски, автентични, а сред тях няма нито една българка...

- В нито една от моите групи няма българи. Само американци, които живо се интересуват от историята, от нашия характер, от традициите ни. И те дори се гордеят, като ги наричам българи!

твърде зряла възраст. Книгата е и разказ за опитите на нашата общност да запази своята духовна идентичност чрез откриването и утвърждаването на българското училище във Вашингтон, за което голям принос има и самата Лада Галина. Неизчерпаемата и енергия буди възхищение. Нейната способност да оцелява в трудни обстоятелства е завидна. Тя е автор на 43 публикувани и превеждани книги.

Лада продължава да работи като учител и журналист, да разказва за превратностите на политиката от световната столица Вашингтон и да се наслаждава на културните възможности,

които градът предоставя. Тя винаги говори с възхищение за учениците си, общността ни, своите съседи от дома за пенсионери във Вашингтон, един от които е граф Сергей Толстой (на снимката заедно с Лада), правнук на легендарния писател.

Предоставяме Ви линк към книгата на Лада Галина “Фабрика за змийска отрова”.